Върнах се

Върнах се
Таня Симеонова

Преминах аз през ада,но се върнах,
заключих го зад хиляди врати...
И повече назад не се обърнах...
Животът си с усмивка продължих.

Загърбих болката отхвърлих суетата,
пречистих с вяра своята душа...
Днес вярвам вече само във доброто,
дори понякога и много да греша...

Когато ме застигат мрачни мисли
и мъката се връща бавно в мен,
с любов живота си орисвам,
щастлива продължавам своят ден...

Напук на грозотата съм красива,
сияя цяла в светъл ореол.
Дори и сивотата си отива
докосната от моята любов...

Предай нататък.

Предай нататък.

е изслушва, дори когато нищо не казвам.
На човека, който ме разбира, дори когато аз сама не мога.
На човека, който подрежда мислите ми, когато е пълна бъркотия.
На човека, който е с мен, когато ми е трудно.
На човека, който ми казва, че и доброто и лошото мога да споделя с него.
На човека, с когото ми е лесно да споделям всичко.
На човека, на който ми се иска да се обадя , когато ми е най-трудно и най-хубаво.
На човека, който може да оправи настроението ми с една дума или усмивка.
На човека, който обича да ме вижда как се смея.
На човека, който е способен да ме прегърне от разстояние.
На човека, който е свидетел на сълзите ми.
На човека с огромно Сърце.
на Теб !

Обичам тишината

Обичам тишината
Обичам много тишината,
в нея чувам много звукове.
Стона болезнен на тъгата
и звънчета на щастливи гласове.
Чувам ясно песента на птиците
и шепота на влюбени души.
Вълшебния повик на искриците,
светнали във любовта на нечии мечти.
Защо ли всички бягат пак от тишината,
аз в нея себе си открих,отново заживях.
Не съм изплашена от самотата,
а такава станах пак каквато бях.
Събрала в себе си букети от цветя,
родени във градината на моя свят.
Розите на любовта ще засадя
в тишината пак красиво да цъфтят.
Миглена Янева

Прераждане

Прераждане

Бях в ада и не виждах светлина
и често аз мечтаех да си тръгна.
Осъдена, виновна без вина,
назад не можех вече да се върна…
Не виждах даже слънчеви лъчи.
Тук всичко от години беше спряло…
Останала бе самотата да горчи-
това бе край на моето начало.
Покриваше ме лепкав полуздрач,
оплетох се във спомени и грешки,
тук времето бе моят зъл палач…
Изкупвах свойте слабости човешки.
Не виждах смисъла да продължа
и не намирах пътя да си тръгна…
Надежда влезе в моята душа,
във моята тъмница се промъкна…
Потърсих вяра и се преродих-
бях пак добра и влюбена и бяла…
Отново аз живота преоткрих.
Събрах парченцата и бях отново цяла…

Таня Симеонова

ПОИСКАХ.........

ПОИСКАХ.........
Поисках да те зърна! Сега.
Обич в шепите си събирах.
Пролука исках да намеря.
Всичко от себе си да даря.
Поисках да те докосна! Мечта.
Животът толкова странен.
И на сън и на яве да те зова.
С надеждата блага вест да си.
Поисках да те целуна! Радост.
Като магнит привличаш ме.
Картини от цъфнали цветя.
Някъде щурците пеят.
Поисках да погледам очите ти! Истинно.
В одежди любовни всичко да облека.
Като знака даден от Бога.
Топлина със щастие заредена.
Поисках с мечтите да полетя.
Денят да прогони тъмнината.
Женствеността ти и лудата страст.
Планинска дива теменуга.
Поисках земята и без края.
Тревата тучна и твоята усмивка.
ПОИСКАХ.....

Само очакването е вечност ...

Само очакването е вечност ...

Дните в очакване бавно минават,
сърцето брои ги в такт безконечно ...
Сякаш времето спира , а те си остават
не няколко дни - а почти цяла вечност .

Забързани мислите - напред все пътуват ,
изплуват надеждно старите спомени ...
Мечтите несбъднати сини ... рисуват
картини от приказни тайни изровени .

Малка кутийка ... пълна с мълчание ,
колко дни на очакване и посрещане крие ...
Колко думи написани с нежно мечтание,
които и времето няма как да изтрие .

Дните в очакване сякаш спират дъха ,
когато отброява ги с трепет душата ...
Когато е свързана с тях Любовта .
Когато решават на двама съдбата .
http://youtu.be/3TOCJ-QFOdc

МОЛИТВА..

МОЛИТВА...
Когато всички хора по земята спят,
незнайно как отварям небесата,
във тях те търся пак и пак,
не те докосвам... Моля божествата!
Когато целият ми свят мълчи,
разравям думите от стиховете,
чета със сълзи на очи,
написаното в редовете...
А после ги прибирам тези редове,
забравям ги във мен да плачат,
събличам мъката им, за да спре
болката, която влачат...

Катя Попова