Върнах се

Върнах се
Таня Симеонова

Преминах аз през ада,но се върнах,
заключих го зад хиляди врати...
И повече назад не се обърнах...
Животът си с усмивка продължих.

Загърбих болката отхвърлих суетата,
пречистих с вяра своята душа...
Днес вярвам вече само във доброто,
дори понякога и много да греша...

Когато ме застигат мрачни мисли
и мъката се връща бавно в мен,
с любов живота си орисвам,
щастлива продължавам своят ден...

Напук на грозотата съм красива,
сияя цяла в светъл ореол.
Дори и сивотата си отива
докосната от моята любов...

Предай нататък.

Предай нататък.

е изслушва, дори когато нищо не казвам.
На човека, който ме разбира, дори когато аз сама не мога.
На човека, който подрежда мислите ми, когато е пълна бъркотия.
На човека, който е с мен, когато ми е трудно.
На човека, който ми казва, че и доброто и лошото мога да споделя с него.
На човека, с когото ми е лесно да споделям всичко.
На човека, на който ми се иска да се обадя , когато ми е най-трудно и най-хубаво.
На човека, който може да оправи настроението ми с една дума или усмивка.
На човека, който обича да ме вижда как се смея.
На човека, който е способен да ме прегърне от разстояние.
На човека, който е свидетел на сълзите ми.
На човека с огромно Сърце.
на Теб !

Обичам тишината

Обичам тишината
Обичам много тишината,
в нея чувам много звукове.
Стона болезнен на тъгата
и звънчета на щастливи гласове.
Чувам ясно песента на птиците
и шепота на влюбени души.
Вълшебния повик на искриците,
светнали във любовта на нечии мечти.
Защо ли всички бягат пак от тишината,
аз в нея себе си открих,отново заживях.
Не съм изплашена от самотата,
а такава станах пак каквато бях.
Събрала в себе си букети от цветя,
родени във градината на моя свят.
Розите на любовта ще засадя
в тишината пак красиво да цъфтят.
Миглена Янева

Прераждане

Прераждане

Бях в ада и не виждах светлина
и често аз мечтаех да си тръгна.
Осъдена, виновна без вина,
назад не можех вече да се върна…
Не виждах даже слънчеви лъчи.
Тук всичко от години беше спряло…
Останала бе самотата да горчи-
това бе край на моето начало.
Покриваше ме лепкав полуздрач,
оплетох се във спомени и грешки,
тук времето бе моят зъл палач…
Изкупвах свойте слабости човешки.
Не виждах смисъла да продължа
и не намирах пътя да си тръгна…
Надежда влезе в моята душа,
във моята тъмница се промъкна…
Потърсих вяра и се преродих-
бях пак добра и влюбена и бяла…
Отново аз живота преоткрих.
Събрах парченцата и бях отново цяла…

Таня Симеонова

ПОИСКАХ.........

ПОИСКАХ.........
Поисках да те зърна! Сега.
Обич в шепите си събирах.
Пролука исках да намеря.
Всичко от себе си да даря.
Поисках да те докосна! Мечта.
Животът толкова странен.
И на сън и на яве да те зова.
С надеждата блага вест да си.
Поисках да те целуна! Радост.
Като магнит привличаш ме.
Картини от цъфнали цветя.
Някъде щурците пеят.
Поисках да погледам очите ти! Истинно.
В одежди любовни всичко да облека.
Като знака даден от Бога.
Топлина със щастие заредена.
Поисках с мечтите да полетя.
Денят да прогони тъмнината.
Женствеността ти и лудата страст.
Планинска дива теменуга.
Поисках земята и без края.
Тревата тучна и твоята усмивка.
ПОИСКАХ.....

Само очакването е вечност ...

Само очакването е вечност ...

Дните в очакване бавно минават,
сърцето брои ги в такт безконечно ...
Сякаш времето спира , а те си остават
не няколко дни - а почти цяла вечност .

Забързани мислите - напред все пътуват ,
изплуват надеждно старите спомени ...
Мечтите несбъднати сини ... рисуват
картини от приказни тайни изровени .

Малка кутийка ... пълна с мълчание ,
колко дни на очакване и посрещане крие ...
Колко думи написани с нежно мечтание,
които и времето няма как да изтрие .

Дните в очакване сякаш спират дъха ,
когато отброява ги с трепет душата ...
Когато е свързана с тях Любовта .
Когато решават на двама съдбата .
http://youtu.be/3TOCJ-QFOdc

МОЛИТВА..

МОЛИТВА...
Когато всички хора по земята спят,
незнайно как отварям небесата,
във тях те търся пак и пак,
не те докосвам... Моля божествата!
Когато целият ми свят мълчи,
разравям думите от стиховете,
чета със сълзи на очи,
написаното в редовете...
А после ги прибирам тези редове,
забравям ги във мен да плачат,
събличам мъката им, за да спре
болката, която влачат...

Катя Попова

Сънувал си ме...Каза ми Луната.

Сънувал си ме...Каза ми Луната.
За малко във прозореца ми спря.
Разказа ми за тебе. И угасна.
Или пък просто нямаше Луна...
Но ти си ме сънувал. Аз усетих.
Напълно сигурна съм - ти си бил.
По кожата ми мина като трепет,
а после във косите ми се скри.
И аз поисках топлото дихание
на дланите ти, влюбени във мен.
Когато укротена и смълчана
заспивам върху твойте рамене.
Сънувал си ме...Каза ми Луната.
И после стана облак от звезди.
През тях премина нежен, нощен вятър
и тихичко в очите ми се скри.
Caribiana

Тишината на нощта

Вятър, вой в нощта,

болката отново е дошла.

Мрак и тишина,

това е то деня.

Таз килия тиха,

като дупка свита.

Ни прозорец има там,

има само мъка, срам.

Избяга щастието оттук,

отблъснах го като с юмрук.

Чудя се сега,

къде изчезна моята мечта?!

Нима светът се погуби,

или само аз се изгубих,

изгубих в тишината,

погълна мен самотата!

из фейсбук...

Уморени крила...

Бездомна се скитам,пътя не познавам

и посока нямам!

Идва есента, а заедно с нея 

падащи листа -изгубих любовта!

Уморени крила... Търся път назад,търся начин времето да спра.

Надолу неспирно вървя,а искам високо да летя!

Самотна душа полет не познава!

...Ами просто е тя....
Тя е усмихната. И във очите и
раждат се хиляди малки звезди.
Рисува сърца по стъклото на утрото.
И пламва денят във фонтан от дъги.
Понякога тя е така непорастнала.
Говори със птиците на собствен език.
Вярва в някакви странни вълшебства,
които се случват съвсем призори.
Друг път омайва. Със чар на магьосница.
Жена... Като никоя друга жена.
Косите и,устните,топлината в ръцете и...
И стихва възторжен целият Свят.
После е гневна. Прелитаща мълния.
Ураган над разпенено лудо море.
Пясъчна буря. Стихия. И бедствие.
Облачно , сиво, дъждовно небе.
Някога плаче. Даже май често.
За сухите , тъжни, жълти листа.
Заедно с дъжда. За мъртвите мидички,
които вълните редят по брега.
Има дни скучна е. Не и се говори.
Сякаш угаснал е целият свят.
Прибира грижливо старите спомени,
които в сърцето и кротичко спят.
Тя няма време да бъде еднаква.
Върти я Земята във тъй шарен танц!
И тя е ту малка, ту пък порастнала,
ту тъжна, ту весела...
Ами...просто е тя. : )

КЪДЕ Е АДЪТ?...

Къде е Адът ме попитай.

Познавам го добре и ще ти кажа.

Във теб и в мен е... във Душите...

За него аз сега ще ти разкажа.

Та има ли по-огнен Ад,

от този, да обичаш безнадеждно?..

И да се срива целият ти свят,

и да убиваш в себе си Любов и нежност.

Та има ли по-черен Ад,

от този, да изпратиш близък?...

И да копнееш да дочуеш скъпия ти глас,

да срещнеш погледа му и очите.

Та има ли по-страшен Ад,

от този да изгубиш Любовта?..

В Душата си да спреш да бъдеш млад.

И всеки миг във тебе да е празнота.

Та има ли по-тежък Ад -

да те разяжда завист и омраза?...

Душата да залива черен водопад,

да те руши отвътре злоба и проказа....

Не е ли грозен и убиващ Ад,

със маска на лицето да вървиш?...

Да мачкаш същността и собственото Аз,

в театър на абсурдите безпътен да гориш.

. . .

Не го търсете Ада надалече,

защото той гори дълбоко в нас.

Във себе си, в Душите погледнете -

Той кръстно ни разпъва, всеки ден и час...

Урок по себе си

Урок по себе си

Научих се да бъда много тиха.
И тишината ми прилича на сияние.
Преглътнатите думи се смалиха.
Порасна като Слънце премълчаното.
Научих се да преболявам бързо.
(Но белезите ми остават. Нелечими.)
Научих се, че вятър не се връзва.
Научих се да виждам и незримото.
Научих няколко вълшебни думички,
една история и малко стъклостишия.
Изучих всички безпосочни пътища.
И как през буря от сълзи да дишам.
Научих, че… не мога да съм силна.
Ранима съм. Чуплива. Ефимерна.
Научих се такава да се имам.
(И да обичам теб. Безвременно.)

- Caribiana

И ненавременно научих се да бъда гръмогласна.
И свойте думи и своиите желания да казвам аз на глас и със целебни свойства да издействам за вас изцеление неподвластно на земното лечение и добре дошло в новото поколение-на обич и смирение.

НЕКА ДА НЕ СВЪРШВА

НЕКА ДА НЕ СВЪРШВА

Десислава Церовска /Звезда Христова/

Сънувай ме, а аз ще те погаля...
До тебе ще се сгуша в тишина.
Със своята Любов ще те запаля
и двамата ще светим над света.
Звезди ще бъдем в нощите омайни,
а сутрин ще сме светещи слънца.
Ще топлиме безброй души незнайни
и тайно ще ги будим с Любовта...
Сега поспи... А аз ще ти говоря.
И нежно ще те галя във съня...
За тебе и в съня си ще се моля,
и нека да не свършва Любовта!
Когато се събудиш, ще ме няма,
но още ще ме чувстваш със душа.
Към тебе Любовта ми е голяма
и всеки ден расте в сърцето тя!!!

КРАТКО, НАИВНО И ИСКРЕНО

КРАТКО, НАИВНО И ИСКРЕНО
Caribiana

Изрязах си сърцето от небе.
И за това сега се пълни често
със дълги и проливни дъждове.
Не си мисли, че му е лесно.
Подай му слънце. Просто лъч.
И виж как грейват капчиците под очите ми.
То е сърце. И не е с ключ.
Отваря се единствено с обичане.

if you can...

Ако можеше

Ако можеше да погледнеш през моите очи
    щеше да знаеш че само към тебе гледат.
Ако можеше да чуеш мислите ми
    щеше да знаеш че само за тебе мислят.

Ако можеше да се събуждаш в утрото ми
   щеше да знаеш как се будя преди теб
  за да се любувам на спящото ти лице.
Ако можеше да не заспиваш в нощите ми
  щеше да знаеш как се вслушвам в дишането ти
  доволна че го има...

Ако можеше да прегърнеш с моите ръце
  щеше да знаеш колко е безкрайно хубаво
  да заспивам сгушена в ръцете ти.
Ако можеше да сънуваш сънищата ми
  щеше да знаеш колко щастлив те откривам
  в сънищата...

Ако можеше да видиш пълната луна през очите ми
  щеше да знаеш колко й се моля и утре да си до мен
Ако можеше да видиш падащата звезда през погледа ми
  щеше да знаеш какво си пожелах...

Ако можеше да усетиш колко е самотно в самотата ми
  щеше да знаеш как нахлува неканена в тишината ми.
Ако можеше да седиш в тъмнината ми,
 щеше да знаеш как скрива тъгата ми.

Ако можеше да чуеш тишината ми
  щеше да знаеш как утешава тъгата ми...
Ако можеше да се заровиш в спомените ми
   щеше да знаеш как ме карат да се усмихвам
  през сълзи от болка...

Но ти си ти. А аз съм аз.

Ти пазиш чувствата си в затвор

Аз простирам моите като дрехи на слънце.

Ти държиш заключена душата си

Аз слагам моята в ръцете ти 

всеки ден...

Ако можеше да се усмихнеш с моята усмивка

   щеше да знаеш, че се усмихва само за теб.

Ако можеше да изплачеш сълзите в очите ми

   щеше да знаеш че са като всички океани

и ги крия от тебе в тъмнината.

Ако можеше да повярваш 

само на едно мое "Обичам те"

щеше да знаеш, че винаги е било така.

Но не можеш.

Аз съм наивната в очите ти

и без да мисля се раздавам.

А ти си до болка недоверчив

и цялото си доверие до болка 

ти давам.

Аз съм глупава, а ти не си.

и пак болката дълбоко в душата си заравям.

28.01.2015

1:00 ч.

Понякога съм тъжна

Понякога съм тъжна

Таня Симеонова

Понякога съм тъжна, много тъжна,
понякога крещя от самота,
понякога в пространството замръзват
куп неизказани на глас неща…
Понякога мечтая за обичане
без „сигурно”, „ако” и „може би”...
Понякога те искам до отричане…
Понякога от липси ме боли…
Понякога изгубвам се във нищото
и идва черна мисъл да ме отведе,
към пропастта от сивото безличие
без спомен, без начало, без „къде”…
Понякога съм тъжна , много тъжна,
понякога крещя от самота...
Без обич не оставяй да замръзна,
че после мога много да боля…
27.01.2015 г.